Тъжен Великден изпрати Арменската Епархия в България.
Църквите отвориха врати за вярващите, но свещеници така и не прекрачиха прага им.
Нищо, че лично Католикосът преди повече от една година обеща да изпратят нови духовни
наставници за православните арменци в България.
В навечерието на Великден, вместо свещеници, провъзгласеният да бъде Духовен баща на
нацията ни – Католикосът на всички арменци Карекин II, в лицето на своя наместник епископ
Датев Агопян официално и хладнокръвно обрече енориашите на посрещане на Воскресение без
камбанен звън и служба. Нещо повече, забрани провеждането на служби във Варна и Бургас.
Защото не можел да постигне разбирателство с един от нас. По-точно с мен –
председателя на Епархийския съвет на ААПСЦ…
До вчера същият – епископ Датев Агопян, се кълнеше, че желае и през следващите години
да работи с този председател. Явно, когато дойде нареждане от Горе, всичко се променя. Нищо,
че за всеки разумен човек е ясно, че един председател не решава сам. Той е пръв сред равни.
Работи с екип и по волята на енориашите.
Вярата в Бог за нас, арменците, не е просто религиозна принадлежност. Тя е спасение. В
буквалния смисъл на тази дума. Защото именно ТЯ е причината, поради която 109 години след
геноцида, на който младотурската държава подложи нацията ни в началото на миналия век, ние
все още имаме чувство за принадлежност, религия, език, бит, култура и традиции.
По тази причина, когато представител на висшия църковен клир си позволява да постави
вярващите от цяла една Епархия на своеобразен духовен геноцид, логично идва въпросът – са ли
това хора, призвани и отдадени духовни отци и пастири. Или търговците са влезли в храма през
парадния вход, водени от материалното преди духовното?
За никой член на Епархията и на общността ни вече не е тайна, че неразбирателството
между Светия Престол и Епархийския съвет е едно-единствено – правото за разпореждане с
имотите на Епархията в България. Отпорът ни да пазим, стопанисваме и управляваме сами
съграденото от дедите ни, вместо това да правят от Ечмиадзин, бива наказван за пореден път.
Фактическият отказ да ни бъдат изпратени свещеници на практика разбива общността. Мнозина
вече намериха своето място за общение с Бог в други църкви. Моите внуци, включително,
получиха Свето Кръщение в българска православна църква. И този процес ще продължи до
безкрай, ако за Светия престол материалното продължи да тежи повече от духовното. Защото
всички, които вярваме в Бог със сърцето си, не губим връзката си с Него на никаква цена. Няма да
го сторим и под натиск.
Ако някой смята, че моята персона е проблемът, то това е въпрос, чийто отговор може да
бъде намерен много бързо и безапелационно.
С официално искане на оставката ми. Което, уверявам Ви, ще получи отговор веднага.
Аз, за разлика от провъзгласените /не знам дали са призвани/ за наши духовни водачи,
никога няма да превърна Епархията в заложник. Оставката ми винаги може да бъде поискана и
подадена. След нея действаме по устав – управлението продължава от сегашния състав на ЕС с
друг председател или пристъпваме към организирането на Църковно народен събор.
Ако това е изходът от ситуацията, поемаме към него незабавно.
Не съм го сторил до момента по една-единствен причина и тя е подкрепата, която получих
включително на националната среща на 20 януари в София. На нея за първи път оповестих на глас
цялата предистория на проблема. Никой от присъстващите не отрече, че упоритостта, с която
браним наследството от предците си, е застрахователната полица, че Епархията ни ще я има и
няма да зависи от едноличната воля на Католикоса – без значение как се казва той. Всичко това е
видно в чл.32 от предложения ни от Светия Престол устав, който дава право на Католикоса
еднолично да се разпорежда със съдбата на Епархията, включително и да я заличи. На 20 януари
получих еднозначната подкрепа на 40 от най-авторитетните наши сънародници в това да
отстояваме правото си сами да управляваме и стопанисваме имуществото на нашата Епархия. За
да я има. Това ми даде сили да продължа. За мен длъжности и постове не са самоцел. Нито са
детска мечта. Съзнателният ми живот е доказателство, че мога и работя за общността ни, без
значение дали от редова или от представителна позиция.
Така и е било. Така и ще бъде. За мен важни са не отделните личности или нечие его, а
благоденствието на Епархията и общността.
Вярата не е стока и няма цена. Тя е в сърцето.
Антраник Шакариян
Председател на Епархийски съвет на
Арменска Апостолическа Православна
Света Църква в България
